Karlovo-News.com

Информационният сайт за Карлово и региона

Чет01202022

Last update

Back Вие сте тук:Начало ФАКТИ Личности Мишо Паничерски: Щастието удължава живота
Понеделник, 31 Май 2021 11:48

Мишо Паничерски: Щастието удължава живота Избрана

Оценете
(7 гласа)

Той няма нужда от излишно представяне, ако следите новините от Розовата долина, със сигурност поне веднъж сте попадали на рубриката „Дибидюс Нюс“ с водещ Мишо Паничерски. След 20 години отсъствие от родината, Мишо се завръща и отново се е заел с нелеката задача, да внесе щипка ведрост, настроение, ударна доза смях в забързаното ни ежедневие. Лесно ли е да ви разсмее, по пътя на смеха, дибидюс пред Вас говори Мишо Паничерски. 

 

Здравей! Как си? 

Благодаря, добре съм. Бил съм и по-добре, но да кажем, че и сега съм добре.

Какво му е на сега? 

Не, сега е страхотно. Просто винаги човек в живота си е бил и може и по-добре, поне така си мисля. Нали затова са степените - “добре”, “по-добре”, “най-добре”. Аз сега съм добре. Със сигурност съм бил и по-добре, например по-добре бях, когато ми се роди синът. В този ден бях най-щастливият човек на света. 

А кога си бил най-дробе?

 В този момент -когато се роди детето. Тогава се чувствах най-добре, да. Защото за мен най-добре означава, когато си най-щастлив. Аз така искам на въпроса да се отговаря, поне в моето съзнание, а защото за жалост много хора са най-добре когато са най-добре материално, а аз съм най-добре когато съм най-щастлив. В момента съм щастлив, защото се занимавам с това, което искам и защото съм близо до семейството си. Всичко останало са временни затруднения, както казваме ние в Дибидюса. 

От Карлово до Чехия и от Чехия до Дибидюс Нюз, през какви още пътища е преминал Мишо Паничерски за да стигне до тук, момчето, което разсмива Розовата долина за почти една година? 

(Мишо се засмя и отвърна: Сега ще напишеш в интервюто: смее се в скоби това съм го гледал някъде). 

Аз мисля, че ти много добре го описа, от Карлово до Чехия и Чехия до Дибидюс, всъщност отново до Карлово. До Чикаго и назад. Виж, как се връзват нещата. Май само през тези два пътя, всички останали са някакви такива странични улички, къде без изход, къде съм се въртял в кръгово, но основно по тези пътища съм се движил, Карлово-Чехия, Чехия-Карлово. И според мен това не е случайно, защото съзнателния ми живот е минал в Чехия. Говоря съзнателния, в който съм знаел какво правя и защо го правя, а като дете ми е минал в Карлово, чувствах се щастлив, като всяко едно дете по това време, предполагам. Животът беше малко по-спокоен, не толкова социален, всъщност мен социалните мрежи ме напрягат, но за жалост няма как без тях. А останалите пътища, за които няма да говорим, защото те са били в задънени улици, всеки човек ги има и пак да се повторя, те са били временни затруднения, които си мисля, че съм преодолял. 

Смехът ли е това, което те изважда от тези задънени и затруднени улички? Смехът ли е този, който помага на всички ни да излезем от трудното и от омагьосания кръг на проблемите, в който понякога сами се въртим? 

Лично мен, да. Смехът ме вади. И аз имам един много “гаден навик”, да ставам и лягам с усмивка. Клишето “Смехът ще спаси светът” и т.н и т.н, но всъщност аз, когато съм сериозен, решавам проблемите си сериозно. Гледам да застана сериозно и въпреки всичко от почти всяка ситуация се опитвам да извлека смешното, защото във всяка една ситуация има доза комедия. Много зависи от това как ще я погледнеш ситуацията, и за мен, поне досега за тези 38 години, съм се опитал всяко нещо да го направя, като комедия, дори и сериозните неща. За да може да сме щастливи, като че ли това ни удължава живота. Разбира се, има и трагедии - лична трагедия беше, когато загубих баща си преди три години, и в такива моменти няма как смехът да ме е извадил, но може би всъщност смехът ме е извадил от след това, когато е трябвало да изляза от психологическия момент на срив, като всеки един, загубил родител. Преживях си моята трагедия. Но след това приех нещата с усмивка, защото трябваше да продължим напред и като че ли точно тази усмивка ме накара да бъда силен в онзи момент. И аз знам, че на него би му харесало това нещо, защото той също беше много усмихнат човек. Това ми в черта по наследство. 

Усмивката е сила казваш, която ни помага да продължаваме? 

Смея да твърдя, че да! И това се опитвам да предам на сина ми - да се усмихва, колкото се може по-често. Особено сега, когато започнах да правя Дибидюс Нюз, това предаване всъщност и хората, които го гледат, и съм толкова разпознаваем, и е много приятно да вървиш по улиците и да виждаш непознати, които, виждайки те, се обръщат и се усмихват. Защото е много лесно да отидеш в някое учреждение, където ѝ да е по света, и да те гледат лошо и да се вкарваш в някакви скандали, но е много по-трудно просто да се усмихнеш. Живеейки в чужбина, там хората, като че ли дали заради положението на държавата в която са, дали заради това, че живеят по-спокойно, говоря от финансова гледна точка, влизайки в магазин, тъй като аз бях продавач в един магазин за чешки кристал, всеки турист (това ми правеше впечатление) търси те с поглед, за да се усмихне и да ти каже: “Здравей!”. Дали изкуствено, дали естествено, няма значение, важното е, че ти виждаш усмивката на хората. А в България, като че ли това липсва, когато влезеш в магазина много трудно можеш да видиш усмивка. Сега много хора биха ми се обидили, но наистина е много трудно да се усмихват хората.

Ти мислиш ли, че успяваш да ги усмихнеш и да ги разсмееш с това, което правиш сега чрез Дибидюса? 

Според мен, да – тези, които ме познават със сигурност. А хората, които ни гледат, които стават все повече, явно да. Щом го следят и се забавляват, и ме търсят постоянно, даже приятелите ми от Чехия, винаги ми звънят след всеки брой, за да ми кажат колко са се смели, колко са се радвали. Всъщност съм ги направил щастливи. Дори не ми е целта да ги засмея, целта ми е просто да се забавляват в моментите, в които гледат Дибидюс Нюз, и всеки да открие себе си. Било в интервю с някой, който пее, било в смешна новина или нещо сериозно, дори и сега наскоро покрай конкурса “Царица на розата” -  всеки се припозна някъде и тъй като живеем в малък град е много лесно и вече ставам лесно разпознаваем или поне аз така си мисля. 

Аз ще те върна в годините назад,  в които ти също си бил разпознаваем. Участвал си и си водил предаването “Дар от Бога”, което пак е било забавно предаване. Означава ли това, че винаги водещо при теб е това да разсмиваш хората и да разпространяваш щастие? По трудно е да разсмееш някой или е по-лесно да го натъжиш? 

Определено според мен е по-трудно да разсмееш някой. За мен това е най-сложното нещо. Да го натъжиш е много лесно. Аз не съм професионален актьор, винаги съм искал да бъда, но като че ли просто не последвах мечтата си. Връщайки се за “Дар от Бога”, ехее, това е от миналия век, 1999 година. 
Тук искам да благодаря на човека, който по стечение на обстоятелствата е същият, който ме откри тогава. Смело и отговорно мога да го заявя, колкото и да не обича популярността, аз съм това, което съм, благодарение на Христо Дановски. И тогава екипът, с който работихме в кабелна телевизия - редактора Величка Димова и благодарение на Христо Дановски, който тогава ме откри, историята е много интересна. Всяко училище си правеше концерт в читалището в Карлово и той снимаше като оператор на кабелната телевизия тогава и от всички концерти дойде на следващия ден в моя час, в часа ми по география, никога няма да го забравя с госпожата ми по география, госпожа Колева, влезе един голям човек с една камера, всъщност висок човек с една голяма камера, и търсеше мен. Аз за първи път тогава виждах камера, знаех че в Карлово има кабелна телевизия, но тя беше доста скъпо удоволствие за обикновения зрител и само по-заможните хора си позволяваха да имат кабелна телевизия, след това стана по достъпно, та Ицо Дановски ми каза тогава, че от всички концерти и всички деца, които е снимал тогава просто за него аз съм му допаднал, като излъчване, дикция, визия. Неща, които на мен въобще не са ми били ясни, все пак аз съм бил едва  на 16 години тогава. И ми предложи да започнем да правим първото забавно предаване в Карлово и региона - говоря за забавно предаване като скечове, защото те имаха едно радио K2, имаха интересни предавания, тогава в телевизията работеше Биляна Грамова, Мария Цънцарова, която сега работи в Национална телевизия и аз страшно много харесвам. Та ние сме работили заедно с тях благодарение на това, че Христо Дановски е видял нещо в мен. Така се случиха нещата, че времената бяха такива, че телевизията затвори, ние се разделихме, аз избягах в Чехия, защото не знам защо се уплаших да продължа в НАТФИЗ. Имам една случка -когато се разделихме с кабелната телевизия, се опитахме да правим “Дар от Бога“ в едно частно студио. Стигнахме до София, до БНТ, и тогава режисьорът на едно съботно предаване „Добро утро“ се казваше, Александър Авджиев, той почина лека му пръст, той гледа тогава „Дар от Бога“ (бяхме направили може би най-доброто от „Дар от Бога“, защото това продължаваше вече две години и имахме някакъв опит). Когато изгледа шоуто, се обърна към мен и ми каза така: „Ти кой курс си в НАТФИЗ? Втори или трети?“ - за мен това беше огромен комплимент, явно съм показал нещо в неговите професионални очи тогава, нещо, което се е учило в НАТФИЗ и не знам защо се уплаших, не знам защо не продължих, най-голямата ми грешка може би тогава, една от най-големите ми, както и да е, избягах в Чехия, там създадох семейство, роди ми се син, живеех си живота, но миналата година заради пандемията трябваше да се прибера, както много българи. И тогава, тъй като никога не сме прекъсвали връзка с Ицо, връщайки се тук, той просто отново реши, че мога да се занимавам с нещо, което не съм правил от над двадесет години може би, и аз му казах „защо пък да не опитаме?!“ и отново той беше човекът, който създаде идеята за Дибидюс Нюз -  той е създателят, а аз съм образът на предаването. Явно този човек винаги е вярвал в мен, дори след всеки следващ брой той е най-големият ми критик, за което искрено му благодаря.   

Важно ли е някой да повярва в теб - някой като Христо Дановски да ти покаже правилния път - и колко е важна критиката му за теб? 

Преди години, когато някой ме критикуваше, много се засягах, предполагам като повечето млади хора, и първо е важно ти да повярваш в себе си, но когато някой друг повярва в теб, това като че ли е още по-голям стимул да си вярваш, защото той вярва в мен, но според това, което той иска да ми покаже, е да повярвам аз повече в себе си. А критиката - когато човек се научи всъщност да се самоиронизира, чак тогава пораства. Аз се научих да се самоиронизирам преди може би три или четири години, заради една житейска ситуация, която сега няма смисъл да коментираме. Тогава разбрах колко много съм загубил. Дори трябва да си саркастичен към себе си - тогава се чувстваш свободен и не те интересува мнението на хората, а те интересува мнението на тези, които те карат да си по-добър в това, което правиш, дори и само като човек, дори и да си просто обикновен продавач на ябълки, когато някой ти каже по какъв начин трябва да продаваш тези ябълки, защото той е бил ябълкопроизводител години наред и ти не се засегнеш, а вземеш съвета, тогава наистина ставаш добър продавач на ябълки. 

От къде черпиш вдъхновение и кое те зарежда да си отново свеж, забавен, да си такъв, какъвто хората те виждат? 

Може би от това, че всяка сутрин се събуждам и съм жив, и се събуждам винаги с позитивно настроение, особено след първата глътка кафе. Просто знам, че факта че съм се събудил в този ден и съм жив, е щастлив, старая се да направя колкото се може повече хора щастливи. Но дори и да е един, аз пак се чувствам щастлив. 

Тебе кой те усмихва? 

Дребни ситуации ме разсмиват, приятелите ми ме разсмиват, страшно много се смея на шегите на Коце и Ицо, когато сме заедно. Някак си съм се настроил, че когато съм с тези хора, ще ми е много смешно и то винаги се получава, защото ние си правим някакви си наши шеги, които само ние си разбираме, и хората ме разсмиват -  най-близките ми, които са до мен. Аз ще те изненадам, като ти кажа, че като цяло трудно се смея, особено когато бях в Чехия, много трудно някой случаен би ме разсмял.

Помага ли ти някой или сам си пишеш сценариите на Дибидюс Нюз?

Сценариите се опитвам да ги пиша сам, много голям процент ги пиша сам, но аз в няколко броя съм споменавал,че много от сценариите са благодарение на Ицо Дановски, всъщност на целия екип, който прави Дибидюс Нюз в случая - Ицо Дановски, Коцето Атанасов, Любомир Бакърджиев, Краси Гешева, с които работим в екипа на „Подбалкански новинар“ - много ми помагат и абсолютно всяка една смешна и комедийна ситуация, на която попаднат през деня, те ми я пращат и аз я обработвам и това са хората, които според мен, те даже пишат основата, аз само ги подреждам новините по начина, по който си ги представям. 


Често в Дибидюса се шегуваш с майката на „Подбалкански новинар“ - Краси Гешева с любимите ти хисарски ченгета - има ли теми с които човек не бива да се шегува? 

За мен има теми, с които човек не бива да се шегува и това са може би теми, свързани със здравето на хората, защото когато човек е здрав и щастлив може да се шегуваш, стига той да го приеме, когато човек е нещастен, има ужасни болести на този свят с които човек не бива да се шегува, никога не бих си позволил да се шегувам със смъртта, не се шегувам с немотията на хората, не се шегувам с хората изпаднали в беда, а се шегувам с всички, с които преди това съм разбрал, че мога да се шегувам. Идеята е следната- майката на Подбалкана, отново Ицо Дановски ме запозна с нея, и по-късно разбрах, че тя всъщност е една много страхотна жена, с която, според мен имаме вече силна връзка, чисто приятелска, много ми помага и тя ме критикува страшно много. Прави се на Ицо Дановски по нейния си начин без да знае, разбира се, много обичам такива хора, които казват каквото мислят, а тя мисля, че е от тези хора - не спестяват истината и всъщност аз имам един любим цитат,  имах една учителка по математика в Прага, Александра се казва, и тя ми подари един тефтер и аз реших в този тефтер да си пиша любими цитати на известни хора, наистина съм пораснал, защото това преди десет години няма как да се случи. Първият цитат, който си написах е, че „Животът е това, което ти се случва, докато си правиш други планове“ на Джон Ленън, а сегашния, който исках да кажа е, че когато казваш истината не ти се налага да помниш и затова се радвам на общуването си с Краси, че когато говори с мен казва истината, поне в моите очи е така и съм убеден, че е така. Затова поддържам много добри отношения с целия екип - за мен тези хора са нещото, с което никога не искам да се разделям, особено с приятелите, всъщност аз май нямам врагове или хора, с които да не поддържам връзка по мое желание, нямам такива хора в живота си. Опитвам се от всеки да изкарам най-доброто и аз да му дам най-доброто, за да се чувства добре. 


Имаш ли си любим момент от предаването? И кое предаване е най-трудно - първото или всяко следващо? 

Всяко следващо. За мен първото беше най-лесно, първо, защото ние записахме с Ицо първото предаване за около три минути  - написах сценария, той го записа, беше кратко и искахме само да покажем на Краси Гешева какво сме правили преди 20 години и всъщност що за човек съм аз. Целта ни беше само Красимира Гешева да добие представа за моя образ, а всъщност тя го излъчи. Каза, че това предаване е страхотно, и веднага го качи на сайта и го излъчи още същия ден, което за мен беше шок и ангажиращо да започнем да го правим. Аз си представях, че тя ще го гледа, ще го одобрява, ще направим екип от хора, които ще помагат, и изведнъж това нещо тръгна -  това ми беше най-лесното предаване. Всяко следващо е все по-сложно, защото е много трудно, всяка седмица да намираш смешки. Със сигурност има предавания, които не се получават по начина, по който ги искам, но аз мисля, че и големите актьори са така. Не всеки ден за тях е най-добрият. 

Сега, когато се върна в България, макар и заради други обстоятелства т.е заради кризата, която сполетя всички ни, и правиш това, което правиш, а именно да се занимаваш с Дибидюс и да разсмиваш хората, намери ли онова момче, което избяга тогава? 

 Да! Точно сега, да! Затова много и старите хора казват, ако с този си разсъдък мога да се върна 20 години назад, бих променил много неща. Та за жалост не мога да се върна назад, мога само да продължа напред, защото, ако преди 20 години се държах така и правех това, което исках, със сигурност нямаше да избягам, а щях да продължа да уча в НАТФИЗ, но...

 Никога не е късно, нали знаеш? 

 Да, да станеш за резил - съгласен съм. 

Не, не. Никога не е късно да последваш и да преследваш мечтите си, да послушаш сърцето си и да правиш това, което наистина те кара да се чувстваш жив, щастлив и удовлетворен. Какво прави Мишо Паничерски извън Дибидюс Нюз? 

 

Аз имам един единствен приоритет в момента - това е детето ми да е здраво, да завърши училище, да се грижа за него и просто да се чувства добре. Всичко останало са неща, които правя в свободното си време, това е приоритетът ми за мен, така че това в момента е нещото, което би ме спряло да преследвам онази си мечта- детската. 


Искаш ли да се снимаш в голямото кино, в по-голямо шоу? 

Да! Това ми е мечтата. Винаги съм искал да работя в национална медия с голям екип от хора, защото аз не спирам да гледам забавни предавания. 


Каква би била твоята роля, ако това се случи? Като част от предаването, като водещ на предаването, като сценарист?  Като човек, който имитира някого, който влиза в нечий друг образ, коя от всички тези роли, би била твоята роля в едно такова предаване? 

Сценарист със сигурност не. Нито като актьор, защото за това се изисква освен дарба, много обучение труд и трябва да минеш през една такава школа, каквато е НАТФИЗ, няма как да прескочиш цялата стълба и да стигнеш на върха, трябва да минеш през всички стъпала за да стигнеш до края. Много рядко са тези, които са широко известни, добри актьори и не са минали от там. Даже да не кажа, че всеки един е учил нещо свързано с актьорското майсторство. Аз нищо от това не съм учил - просто това е усет, явно имам някаква основа, върху която много трябва да се работи и надгради, и тогава вече да си позволя да мечтая по нашироко. 



Благодарих на Мишо Паничерски за отделеното време и внимание. Пожелах на него и на момчето му преди всичко да са здрави, да следват мечтите си и да са устремени към това, което наистина би ги накарало да се чувстват живи, щастливи и удоволетворени. 
Мишо отвърна с подобни пожелания за здраве за всички и да си прощаваме по често и това, което сме си наумили, че е непростимо. 

Какви още забавни истории може да ви разкаже Мишо Паничерски, може да разберете, като го последвате на страницата на Дибидюс Нюз.

 

 
 
 
Прочетена 824 пъти